Клавикорд

В края на ХIV век от четириструнния монохорд произлиза клавикорда, който има и клавиши взаимствани от органа. Специални месингови лостове - тангенти, закрепени на клавишите, възбуждат трептения и едновременно ограничават дължината на трептящата част на струната, в зависимост от нужната височина на тона. За всяка струна има по няколко клавиша. През 1725 година майсторът на органи Даниел Фабер създава "свободен клавикорд", в който за всеки клавиш има по струна. Това увеличава звуковите и изпълнителски възможности на инструмента. Особеност на клавикорда е възможността, с помощта на клавишите да се управлява вибрацията на звука. В началото инструмента се поставя на маса, а по-късно е снабден с дървени крака. Клавикорда е много популярен като музикален инструмент за домашно музициране. Звуковият му диапазон е между три и четири октави диатоничен звукоред. По-късно е разширен до пет октави хроматичен звукоред. Най-усъвършенстваните клавикорди имат по две, три струни за всеки клавиш. До края на ХVII век клавикорда или клавира, както още го наричат, е широко употребяван като акомпаниращ инструмент. Филип Емануел Бах е един от известните клавикордисти. Той създава първото ръководство за свирене на този инструмент, използвано за основа на по-късната пианистична школа. Клавикорда е водещ инструмент и в ансамбловото музициране и един от непосредствените предшественици на пианото.