Клавирната музика на XX век

Големите стилове през първото десетилетие на века са импресионизъм и експресионизъм. Импресионизмът (от impression – впечатление) се заражда най-напред в живописта. В музиката се появява по-късно, през 90-те години на ХІХ век и е актуален през първите десетилетия на ХХ век.

В клавирната музика на ХХ век хронологически първата силно застъпена стилова тенденция, е музикалният импресионизъм. В качеството на най-ярки образци са редица клавирни опуси на Клод Дебюси и Морис Равел.

Импресионистичната музика е характерна с разнообразни тонови багри, съпоставяне на отделни тонове, които трябва да прозвучат завоалирано. Фразата е „претопена” в общата звучност, а динамиката е пряко свързана с педалната техника. Характерни са внезапните акценти, рязката смяна на звучността, преливането на хармонии, дисонантните интервали и много други елементи. Противоположна е естетиката на експресионизма (от expressio – изразителност).

Експресионизмът като художествен стил се развива в различните изкуства в първите десетилетия на ХХ век, особено по време и след Първата световна война. Често пъти приема подчертан социално-критичен или гротескно-изобличаващ израз. В резултат музикалният материал е силно деформиран. Ражда се ново явление – атоналността, намерило ярко превъплъщение в опусите на авторите от Нововиенската школа Шьонберг, Берг, Веберн.

На границата между ХІХ и ХХ век творят и редица руски автори. Най-ярък представител на отиващия си романтизъм е Сергей Рахманинов. Той използва типично романтични похвати в творчеството си, където централно място заемат клавирните произведения.

Налагаща се е фигурата на Александър Скрябин. Неговото творчество е представено предимно от клавирни и симфонични жанрове и оказва съществено въздействие върху музиката на XX век. Несъмнен интерес (и композиционен, и интерпретаторски) представлява клавирното творчество на двамата големи руски съветски композитори – Сергей Прокофиев и Дмитрий Шостакович.

Друга основна тенденция в музиката на ХХ век е неокласицизмът, свързан с името на Игор Стравински, който използва „модели” от различни музикално стилове и епохи. Музикалният му език се отличава с нововъведения в ритмично, оркестрово и хармонично отношение. Влияние оказват и интересите му към джаз музиката.

Неофолклоризмът е стилова тенденция, която за пореден път се обръща към фолклора, но търсейки неговите най-автентични и старинни образци. В европейски мащаб, соловата клавирна музика от тази стилова тенденция се свързва най-вече с името на Белла Барток и с монументалната му творба „Микрокосмос”.

Българската клавирна музика на ХХ век също има ярки представители. Композиторите от т.нар. Второ поколение: П. Владигеров, Д. Ненов, Л. Пипков и др. са клавирни композитори, и често виртуозни пианисти. Творчество е на подчертано фолклорна основа. Подобен подход оформя „български клавирен стил” съчетан с европейската пианистична техника.

В края на 40-те – началото на 50-те години на ХХ век в музикалната творчество активно навлиза група автори, съвсем условно наричани Трето поколение: К. Илиев, Л. Николов, Ал. Райчев, Ив. Спасов и др. Те развиват собствен авангарден композиционен стил. Това, което ги различава на първо време от композиторите-класици е рязкото късане с фолклора.

Като обобщение музиката на ХХ век се отличават елементи като характерната метроритмика, агогика, различна педална техника, големите динамични диапазони, характерната хармонична структура и др. Орнаментиката е заменена с изписани с малък шрифт последования, динамичните нюанси са свързани с максимално използване на възможностите на пианото, ярки контрасти, щрихи, които се отразяват пряко върху артикулацията и звукоизвличането; с педализация, преливаща хармониите, с дисонантни звучности и др.