Малко история

Развитието на българската клавирна музика и творчество е свързано с европейските музикални традиции и тяхното влияние у нас.

Сведения за запознаването на българите с инструмента пиано имаме от началото-средата на ХІХ в. Принос за развитието на музикалната ни култура след Освобождението имат редица чужди, особено чешки музиканти. Те полагат основите на оркестровата музикална култура, на концертния живот и музикалната педагогика. Един от тези музиканти е Хенрих Визнер, превърнал се в една от водещите тогавашни фигури в музикалната ни култура. Визнер е един от хората, взели дейно участие в създаването на първото българско музикално (частно) училище (1904), което става държавно през 1912 г. Това дава възможност за по-системно и професионално развитие на музикално образователната, музикално педагогическата и концертната дейност.

За българска клавирна музика можем да говорим от началото на ХХ век. Един от първите музикални педагози Анастас Стоянов „хармонизира” редица популярни народни песни и танци за пиано. Стоянов е убеден, че национална култура може да се развива само на основата на народната ни музика. Преработки за пиано откриваме в творчеството на т. нар. Първо поколение композитори Емануил Манолов и Маестро Г. Атанасов. Сред първите български клавирни произведения, представляващи художествен интерес, е „Българска рапсодия” за соло пиано от Панайот Пипков върху теми от народни песни.

Българското клавирно творчество интензивно се развива при редица автори от "Второ поколение". Завършили образованието си в чужбина Панчо Владигеров, Димитър Ненов, Веселин Стоянов, Любомир Пипков са клавирни композитори, и често виртуозни пианисти. Те са сред първите български музиканти, получили международно признание.
Националното клавирно творчество обикновено е на подчертано фолклорна основа, доколкото тя е считана като мерило за най-точно изразяване на действителността и светоусещането на българина. Подобен подход оформя „български клавирен стил”, съчетан с европейска пианистична техника.